Винаги съм обичала портретните интервюта. За мен е уникална възможността да се докосна до личността на твореца, да открия идеите задвижили творческата му енергия, да споделя мечтите и стремежите му.
Винаги съм вярвала, че с това обогатявам себе си и слушателите си. Сякаш съграждам собствения си образ от парченцата битие на хората, с които контактувам и се съизмервам.
Винаги съм се стремяла да открия отвъд публичните представи и нагласи, онзи изключителен момент, когато човекът срещу теб ти се доверява и позволява, макар и за миг, да надзърнеш в душата му.
Портретните интервюта в много голяма степен предполагат интерпретацията – изграждането на една представа – твоята представа за човека, с когото разговаряш. А също налагат смирение, искреност, споделеност. Мисля, че доброто портретно интервю трябва да е конкретно, да носи смисъла на съвременния ден, на момента, в който лентата запечатва изречените мисли. И същевременно да е извън времето, да е интересно и след много години.
Признавам, че това не винаги се получава. Понякога творците предпочитат да дадат свобода на тълкуването на своите почитатели единствено чрез произведенията, които създават, скривайки максимално собствената си личност зад изображения, думи, жестове. Тогава или отстъпваш, или размиваш фокуса спрямо нещата, които изграждат личността. Едно портретно интервю никога не прави портрет единствено на представяния творец, а обхваща и средата, времето, хората наоколо, търси отговор на проблемите, които засягат всички нас. Отделната личност е както пример, така и изключение, както повтаряемост, така и крайност.
Портретното интервю е една разходка из пространствата, съдбите, погледите, мислите на различни хора, един вечен стремеж да откриеш себе си сред пъзела от думи, факти, желания, гласове.
Винаги съм обичала портретните интервюта и заради възможността да скитам заедно с интервюираните “пешеходци” из полетата на радиоефира.
Всички интервюта в книгата "Пешеходци из въздуха" са излъчени по програма “Радио България” на Българско национално радио, за което благодаря.

неделя, 2 август 2009 г.

"Литература в литературата" - Коста Радев

Коста Радев е роден през 1946 г. в гр.София, завършва “българска филология” в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Автор е на много книги, носител е на редица награди. Дълго време работи като редактор в пресата, а сега е майстор на камини, дърводелец и рибар.

Настоятелното предложение да интервюирам Коста Радев дойде от редакторката ми, а поводът бе появата на последния му роман, носител на наградата “Развитие”.
Признава, че до този момент не бях чувала името на Коста Радев и доста заинтригувана потърсих негови текстове. Попаднах в света на един интересен автор с фино чувство за детайла, увличащ психологизъм и богати емоционално герои, които живееха живота си сякаш свършва днес, мечтаейки неистово за утре и свързваха безвъзвратността на отминалото време с копнежа по други светове, красиви мигове и духовни стремежи. Впечатлена от подобна изказност се изненадах от скромността и стеснителността на Коста Радев при срещата си с него. Създаваше впечатление за спокоен човек, който обича морето, изкарва прехраната си с направата на камини и бавно създава магнетични светове, в които необикновените му герои и увлечените му читатели търсят малко повече топлина и познание за самите себе си.
Стилът му е лек, запленяващ, играещ между директността на фразата и красивата метафоричност. Навярно затова книгите му се четат на един дъх.
Интервюто с него направих в една от редакциите на БНР.


Последният ви роман “Лунни коници” спечели голямата награда на конкурса “Развитие”. Как се чувствате след това признание?
Коста Радев
: Естествено приятно, хубаво е, задължаващо, а и е радостно, че в тази обстановка се намират издатели, спонсори, както и читатели. Много хора се оплакват, че българите не четат, но това не е вярно. Вече минава насищането на чужди книги. Започват да се издават и хубави наши книги. Полека-лека читателят се връща към своето. Разбира се, това е бавен процес, но все пак голямата инерция към посредствени, западни автори изчезва. Аз съм оптимист в тази област – не само за мен, но и въобще за българската книга.
Разкажете ми малко повече за романа! Разбрах, че по интересен начин смесвате поезия с проза.
На този принцип изграждам вече трета книга. Смятам да продължа така и за напред. Всичко тръгна може би малко на шега от книгата ми “Остров Маргарита”, където главният герой беше поет и ми се искаше да вплета нещо поетично. Дълго време не бях писал стихове, но опитах и се получи. В следващата си книга “Сенките на Вавилон” поетичните части вече бяха оформени като отделни глави, свързани със сюжета и героите. А в “Лунни коници” героят е преводач от мъртви езици и поезията присъства като отделен герой, като осезаема връзка между божественото и човешкото, между небето и човека.
В текстовете си използвате монологичната форма или смесването на първо с трето лице. Смятате ли, че чрез монолога успявате да представите това, което обществото дискутира?
Аз не съм от злободневните автори. Не се интересувам от това какво става в текущия момент, в текущото общество. Интересувам се какво става в човека. Обществото е конгломерат от индивиди и аз се интересувам какво става в един обобщен индивид. Обществото и човекът вървят по различни закони. Когато се разминават се получават социални сътресения, когато се припокриват, нещата вървят на хубаво. Тогава историците казват, че е имало “златни векове”. Въпреки че като личност съм много ангажиран със
съвременността, в творчеството си предпочитам да търся по-дълбоки неща от ежедневието.
Даже в едно свое интервю казвате: “Моята посока винаги е навътре към човека, към силите, които го движат.” Какво откривате вглеждайки се в героите си и в самия себе си?
Търся, не откривам. Ако се отрие нещо, значи сме стигнали до някаква преграда, до някакво дъно. Най-важно е търсенето. Дали ще намериш не е толкова важно. Човешката душа няма дъно, няма стени, прегради. Тя е една Вселена. Да се търсят някакви качества в даден човек, както навремето го правехме – положителни или отрицателни черти - са конюктурни виждания. Човекът е божие творение, божие подобие, въпреки че някои вече не вярват. Не се ли вгледаш в себе си, няма смисъл да поглеждаш на страни. Това е физическото същестуване, оцеляването, как да преживеем дадени 50-60 или 100 години. През житейския пероид, през който си хранил тялото си, е важно как се развива твоята душа, какво е постигнала, до колко има полза от нея.
Доколко героите ви са плод само на въображението ви или имат свои прототипи в реалността?
Изцяло са въображаеми. Не обичам прототипите. За мен, това е документалистика, влияние от посредствената околна сред и, няма нужда от такива неща, поне в моите книги. Иначе обичам и документални книги, и вестници, и всичко, което ми носи някаква информация. Но се стремя да погледна зад нея.
В много от текстовете ви присъства морската тематика. Даже четох ваше изказване, че морето е мястото, където физически чувствате Бога.
Така е, още повече когато съм с лодката си в морето. Има една лодка, която е по-стара и от мен, но като вляза в морето е съвсем друго. Аз съм морски човек. Повечето време живея в една колиба край Варна, хващам си по някоя рибка…
Малко са обаче българските писатели, които предпочитат морската тематика.
България никога не е била сериозна морска страна. Българинът винаги се е страхувал от морето. Даже къщите, които навремето е строил край морето, са обърнати с прозорците си към брега. Не само, за да не духа вятър, но и от някакъв страх. Българинът не е грък, не е островитянин. Той е по-различен човек. А аз съм по-различен от повечето българи. Хората, които са там, около мен, са толкова свързани с морето, че ако изкарат една седмица в провинцията, както казва Хемингуей, според който всичко, което не е море и провинция и аз напълно споделям това твърдение, просто се разсъхваме, не сме същите.
Обикновено героите ви са изправени пред достигането на някаква житейска равносметка. След 10 книги, каква е равносметката, която вие си правите?
По-добре е човек да не си прави равносметка. Всеки ден е едно стъпало. След време може би ще се обърна назад, но сега гледам всеки ден да започва с добро, с нещо хубаво, положително, а и да завършва така. Не се притеснявам от ежедневието, въпреки че и аз си вадя хляба по различни начини и накак не ми е лесно. Когато човек напише нещо, върху което е работил 2-3 години и то излезе, чувства, че от него все пак е имало някаква полза, оставил е някаква следа.
Разбрах, че пишете по малко на ден, по-трудно, по-бавно?
По една книга на 2-3 години е много, даже трябва да се пише още по-бавно. Едно време беше инерция да се пише, а после да се чака десет години да се издаде. Сега не се печели от писане, даже и слава няма. По-добре седни си напиши това, което смяташ, че трябва да напишеш. Ако не става хубаво – недей го писа или недей го издава. Но не трябва да се бърза.
Във ваше интревю казвате, че единствено свободният човек може да пише свободно. Тогава вие за какво мечтаете да пишете?
Никога не съм си поставял предварителни теми, които да напиша или разработя. Нещата се трупат постепенно. Например от написването на тази книга минаха почти две години. Почнах малко по-малко следващата, но реших да изчакам, защото виждам, че не е това, което трябва. Уповавам се на тези неща и на Божията помощ, защото най-лесното, а и най-доходно, е да съставиш схема с герои, за да се получи някакъв сюжет. Това е и най-високо оценено, защото публиката, не само у нас, е такава – има една огромна средна прослойка, който обича средната литература. Аз се стремя да се получи нещо по-добро и ако стане съм доволен.
Как се зараждат сюжетите ви, героите? Има ли нещо, което конкретно ви вдъхновява?
Някой път идват сами, повече пъти не идв. Айнщайн бе казал, че великите идеи идват толкова рядко, че лесно се запомнят. Ако дойде нещо действително интересно, то се запомня, влиза ти в съзнанието, започва да те човърка и рано или късно го използваш.
Според вас каква трябва да бъде ролята на съвременния творец в обществото, за какво трябва да пише, как трябва да привлича своите читатели?
Ако започна да мисля как да привлека читателите или какво трябва да напиша, значи работата е провалена. Получава се някаква паралитература, сериал, криминале. Не ти ли дойде обаче нещо интересна, нещо, което не си прочел, няма да напишеш нито “Война и мир”, нито “Братя Карамазови”. Трябва да се стремим таланта, който ни е даден, силите, които имаме, да ги използваме по предназначение, а не да създаваме утилитарна литература. Дали ще дойде нещо е Божа работа.

9 февруари 2001 г., София

Литература в литературата - Владимир Трендафилов

Владимир Трендафилов е роден през 1955 г. в гр.Варна. Автор е на стихосбирки, монография, сборник критически есета. Превежда автори като Силвия Плат, Уилям Бътлър, Тед Хюз, Йейтс, Дъглас Дън.

Повод за интервюто ми с Владимир Трендафилов бе срещата преди година със съпругага му Кристин Димитрова и поредицата интересни статии, които бе публикувал в пресата.
Мисля, че Владимир Трендафилов е от онези творци, които те подтикват да погледнеш на заобикалящата те усредненост по нов начин, разбивайки собствените си клишета и с увереността, че абсурдът всъщност е забавен. Това, което ми направи особено впечатление у него бе откритостта му и способността да увлича. Поезията му носи усещането за интимна споделеност, метафоричност, изчистеност на фразата, богатство на емоционалното внушение. Критическите му текстове за радикални, любопитни като асоциации и оценки.
Признавам, че съм благодарна на Владимир Трендафилов за това, че ме провокира да представям публично стиховете си. В края на дългото и доста забавно (за мен) интервю, се осмелих да споделя, че от дълги години пиша поезия, но никога не съм я представяла пред читатели, а той – полу сериозно, полу на шега – ме нахока за срамежливостта ми, твърдейки че текстовете трябва да се представят публично. Повярвах му, както приех и оценката му за състоянието на съвременната българска литература.
Записът е правен в дома му.


Искам да започнем от нещо малко по глобално – как оценяваш съвременната българска литература по отношение на личности, творчески проблеми, съществуващи кръгове?
Владимир Трендафилов
: За литература неизбежно може да се говори в две линии: като сбор от произведения и техните автори, като резервоар, в който едни неща са добри, други не толкова, а трети направо лоши и като начин, по който тя се концептуализира, сглобява, устойностява – например до колко на по-добрите им се признава правото да бъдат по-добри и т.н. В това отношение първата линия е рязко по-добра от втората. Има добри автори, но е факт, че са удавени в голямо море от произволно, стихийно издадена и тотално непроблематизирана литература. Това море като че ли придърпва и тях, още повече, че няма организаран пазар и липсва реален контакт между статистическия потребител и литературата. Основната ми критика е насочена към начините, по които тази литература се концептуализира през последните 12 години. Лошото е, че както преди 1989 г., така и след това, макар и по-различни причини и с различни акценти, политиката дирижира литература. На база на някакви естествени процеси от 1989 г. се появиха две основни партии, които окупираха не само политическото поле, но и моралното. Фактически политическото поле се раздели на два морални лагери – лагер на добрите и лагер на лошите, лагер на героите и лагер на злодеите. От там се разграфи и литература – литература на нашите и литература на техните, литература на доброто и литература на злото, литература на прогреса и литература на регреса. Тези, които се чувстваха по-млади, авангардни, по-широко отворени, гравитират към реално левия, а всъщност десен политически сектор – СДС и около трите основно субсидирани и най-многотиражни литературни вестника: “Литературен форум”, “Култура” и “Литературен вестник”. Тази секторизация донесе и своите дефекти – неизбежната партийна шапка. До сега писателят рядко е имал шанс да се почувства като независима мислеща единица, извън партийните пристрастия, клубовете, агитките. Тук идва любимият ти постмодернизъм. Същият този кръг, който се идентифицира с каузата на СДС, с идейните параметри на “Литературен вестник” и с прогресивната част от преподавателите по журналистика, българска филология и другите филологии прегърна идеите на един крайно авангарден сектор от огромното течение на постмодернизма.
Добре, но какво трябва да се направи, за да се освободи съвременната ни литература от това политическо влияние?
Според мен, всички основни партийни единици достатъчно много се орезилиха в България. И това, извън неприятното икономическо положение, е шанс писателят най-сетне да осъзнае, че е писател. Идентификацията му с партийната шапка е смешна, освен ако не е решил да прави кариера като държавен чиновник. Без да го уважавам, мога да го приема. Част от хората са конюнктура, имат такова мислене. Част от хората още ги възпитават деспотично, патриархално вкъщи, научават ги да слушат, като излизат навън да слагат вратовръзка, да изпълняват всичко. В част от семействата волеизявлението, личният избор, вкус са метафори, поне докато не навършиш 15-16 годишна възраст. Според мен, това е основата и на бъдещото социално раболепие.
Може би това е унаследено от предишните 45 години…
Не, много по-отдавна. В България е същестувал зловещ патриархализъм. Българският етнос и през османско време, а и преди това, не е бил така хомогенен, както се опитват да го изкарат нашите историци-националисти. Това са затворени, разпръснати, малки поселища, етнически групи, които никога не са се отъждествявали с някаква по-голяма държавна единица. Обикновено колкото е по-малък кръгът, в който един човек се самоизживява, толкова той е по-йерархизиран от вътре. От горе е силната фигура на бащата, майката – като негов гуру и секретар едновременно и всички надолу се структурират. Лично аз настръхвам, когато някой - по преса, радио, телевизия - започне да призовава да не забравяме нашите традиции, изконно българското. Ако запазим изконно българското, тогава ще настъпи мор. Ако запазим традицията на битовата си хигиена, ще умрем от смрад, защото хората са се къпели веднъж годишно.
Как виждаш своето място в съвременната ни литература?
Аз правя каквото мога – мисля и пиша. Повече се самоизживявам като мислеща единица, отколкото като пишеща поезия. Разбира се, пиша поезия, но основният ми жанр е разсъждението. Обичам да мисля за литература, за процесите, които текат в нея, за спойката й с обществото. Имам теоретични амбиции. Сигурно ще напиша някоя и друга книга. Иначе, ако ме питаш как се самоизживявам спрямо другите или спрямо текстовото поле като такова, аз живея в това поле и моите текстове, каквито и да са, представляват част от това поле.
Имаше един стих от големия американски поет Тюдор Редки “I learn by going where I have to go.”, т.е. “Вървейки се уча да вървя”. Хубавото на днешното време, на днешния литературатурен климат е, че освен йерархизацията между хората, като че ли запада и йерархизацията между литературните жанрове. Преди човек не можеше да се смята да поет, ако непременно не пише лирика. Докато сега все повече се осъзнава, че жанровете са медии. Те са проводници и мегафони, през които можеш да изкажеш себе си пред други хора. Един жанр е есето, друг – стихотворението, трети – романът, афиризмът, графитът, ако щеш. Смятам, че литература все повече ще се осъзнава като вид свободна, волна игра и то игра не в просташко-несериозния смисъл на думата, а като пълноценните игри – шаха, таблата и всички видове спорт -игрите, при които в даден момент, забравяш, че е игра и тогава става на живот и смърт и яка му душа на противника, ако вземеш да го биеш. Важното и пълноценното на една игра е хем да знаеш, че е игра, хем в даден момент да забравиш, че играеш. Литература е пълноценна когото ги има и двата плана. Но тя не е хората. Те са по-важни от литература. Много автори забравят това. Има хора, които смятат, че най-ценното от човека е литературният продукт, който излъчват от себе си. Поради това смятат за съвсем нормално Аз-ът, който го е излъчил, да е рязко по-несъвършен, дори антиподен. Има форми на такава неискреност. В битов план той е голям мошеник, но като застане на подиум, като си излъска обувките и си сложи вратовръзка, като се накипри и обръсне, го гледаш като ангел в литературния текст. Затова стават такива фалшиви неща. Хората са свикнали да лъжат чрез литература. Основна част от хората възприемат литература като медиа за ласкави, естетически лъжи. Няма такова нещо! Тя е начин на живот и това е смисълът й. Радвам се, когато гледам, че нищо не може да я спре от този й път. Метофори ала Левчев си отиват с времето, колкото и да продължават да дефилират по телевизията и по страниците на в. “Труд”. В края на всяка метафора, ако е само метафора, лежи чисто и просто само метафора и нищо повече.
Занимавал си се с преводаческа дейност. Автор си на монография, която прави сравнение между българската и английската литература от 19 век. Според теб как съвременната ни литература се съотнася към модерните течения в световната?
Едностранно. Хвана само постмодернизма. Има толкова много различни жанрове, начини на мислене, различни теоретични концепции. Влиянията от вън тук се схващат и проблематизират модистки. Обикновено доминира само една тенденция, точно както патриархалния център на семейството и държавата, на църквата - единственият връх се смята за валиден. Но и това ще отмине.
Май това е характерно въобще за литература ни. Не само за съвременната.
Да. Вазов е страшен патриарх. Сега се мъчат да обуят чехлите на Вазов на Костантин Павлов. Но не става, защото той написа най-добрите си неща в началото на 60-те години. Разбира се, при цялото ми уважение към най-доброто, което е написал. За мен литература е вид комуникация между хората. Пак казвам, хората са по-важи от литературата. И според мен, тези автори, които го осъзнават, пишат по-добре. Литературата, както и всички видове занимания са пълноценни, когато допълват човека, не когато човекът се смачка пред тях.
Бих искала да си поговорим и за поезията ти. В едно свое интервю казваш, че писането на стихове е много сериозно и интензивно изживяване. Какво означава това?
Това означава, че пиша в само моменти, в които се самохипнотизирам да пиша. Пиша стихотворения, когато изпадна в едни психологически ниши, когато се капсулирам от околния свят в някакви свои лични емоции и обикновено те ме водят към изживявания от миналото, към болезнени емоции. Не искам да кажа, че не си харесвам работите. Напротив! В това отношение съпругата ми Кристин Димитрова ме превъзхожда с това, че може да прокарва актуалния свят, които вижда през себе си. Докато аз по-скоро рефлектирам, отивам назад. Влизам в споменни капсули, за да пиша. Харесвам си стиховете. Те са достоверни, готини. Но актуалният ми контакт със света, с това, което тече наоколо, е през това, за което разсъждавам. Както хората имат основен език, така моят основен език е разсъждението, а другите са странични коловозии, по които, разбира се, човек може да направи всякакви неща, защото е хубаво човек да играе непрекъснато. Но човек трябва да има основен език като изказ. Въпреки че имам приятелка, която няма основен език. Тя е щвейцарка и казва, че може би английският й е малко по-добър от френския, италианския и българския език. Но аз не съм такъв. Аз имам леко завишен основен език.
Има ли някакви теми, които да обединяват всичките ти стихове или пишеш спонтанно?
Пиша спонтанно. А темите ми са самият аз. Аз съм интровертен, егоцентричен. Имам някакви раними зони, около които се съсредоточавам. Започвам да се самосъжалявам. Вживявам се в себе си. Изстрадвам се наново. Тогава се получават разни неща, включително и които си ги харесвам. Най-много си ги харесвам, когато освен в споменните рефлекси, успея да вляза и в някакви разсъждение. Между другото, в мисленето за нашата поезия има нещо, което според мен, много я обеднява. Това е че рационализмът все още е мръсна дума. В България по традиция от лошата руска литература и особено от недоброкачествената руска литературна мисъл има голяма преоритет на емоцията пред разума. Като че ли поетът, за да е поет, трябва само да чувства, да ахка, охка, да се тръшка, самоубива, да се разкъсва на четири коня и всички други го гледат отдолу и си казват: “На този какво му стана? Уж нищо му нямаше, а сега?” Смята се, че по принцип поетът не трябва да бъде нормален човек. Това са глупости. Това е една от много медии и при условие, че ти е основната, се превръща в част от самия теб. Смятам, че този преоритет на емоцията над рациото е свързан с ниското ниво на нашето историческо мислене, с това, че нашата история все още не се състои от факти, а от митове, с тази неспособност на хората да общуват с много други хора, извън тесния си семеен и приятелски кръг. Тук имаме поле на несъвършена, много тясна комуникация. Като ги гледаш по пазара и опашките – те все още водят монолози – записал е някакъв монолог и го рециклира през 15 минути или през два дена. Много е важно да се осъзнава от обществото и в частност от литература и поезията, че светлото рацио е фактически това, което твори. Докато емоцията понякога е само тръмплин. Поезията е вид разсъждение, както всичко друго.
Любопитно ми е кога се насочи към писането? Кога осъзна този творчески импулс в себе си?
Навремето бях болезнено хлапе. Чувствах се по-малък от връстниците си. Сигурно късен пубертет. Обичах да седя сам и да чета и пиша, защото човек, който чете, той и пише. Не може да не решиш, че дадено нещо не би могъл да го направиш и ти, че имаш какво да кажеш по даден въпрос. Затова мисля, че с масовото ограмотяване, с Интернет общуването, разликите между читател и писател се размиват. Нормално е да има страшно много качествени автори и хората, които визираш като читателска публика, в следващия момент се превръщат в писатели, а ти в читател. Все повече литературата ще бъде вид обмен, а не някакви абсолютни сектори – например избраниците седнали от страни и те гледат тъпо като мандрили. Литературата е нормално занимание, както и всички други. Аз май се отплеснах! Тръгнах по страничната магистрала.
По едно време, особено като захванах да уча английски език на частни уроци преди езиковата гимназия, частният ми учител буквално ме завербува за някои английски и американски поети. Четяхме ги заедно, започнах да ги превеждам. Всъщност започнах с преводите, после и да пиша, но мисля, че първите 180 неща не ми харесаха. Обикновено ми излизаха сантиментални. Започнах да ги публикувам от 1992 г., като започнах да вкарвам дистанция, да се гледам в трето лице, единствено число, да не се вживявам във всеки своя гърч, а да охлаждам нещата, да ги вливам в някакъв калъп. Мисля, че това прави един човек добър поет. Може би други хора осъзнават по-отрано тази необходимост от маска, от дистанция спрямо себе си. Ирландсият поет Йеитс има теория за маската – не можеш да пишеш за себе си в първо лице, винаги трябва в трето лице. Избираш маска и през нея гледаш себе си. Тогава можеш да бъдеш искрен, иначе не можеш да поемеш истината за себе си. Възприемаш роля, очертаваш някаква фигура за себе си, в която искаш да влезеш, психически влизаш в нея и от там вече гледаш към себе си.
Какво обичаш да правиш през свободното си време? Разбрах, че обичаш музика.
Слушам музика и чета. Разхождам се. Приказвам с разни хора. Обичам да приказвам със студентите ми извън часовете. Много лесно контактувам с хора, но не сам много общителен. Имам таван, над който хората започват да ми пречат. Много ми е трудно да ти измисля нещо, с което се занимавам, защото да ти кажа честно работя това, което ме интересува. Не ми е много ясна разликата между работата и почивката. За работа съм приел времето, през което съм в университета, имам часове със студентите, имам приемен час, в който съм длъжен да стоя там, когато ръководя дипломни работи и трябва да изслушвам хората, да им чета нещата. А останалото е някаква форма на правене-каквото-си-искам и затова не знам точно какво е свободно или работно време. При мен това е сложна амалгама. Доволен съм.

12 май 2001 г., София

"Литература в литературата" - Кристин Димитрова

Кристин Димитрова е през 1963 г. в гр. София. Има награси от различни литературни конкурси. Превежда от английски език и е преподавател в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. През 1998 г. участва в поетична олимипиада в Стокхолм, Швеция, организирана от Международната организация на поетите рецитатори, където печели втора награда. Нейни стихове са публикувани в антологии и литературни издания в Австрия, Германия, Полша, Канада, Унгария, САЩ и други.

С Кристин Димитрова се запознах на едно представяне на наградите на издателско ателие “Аб” и малко след това, прочитайки стиховете й, реших да я интервюирам.
Кристин Димитрова е изключително непосредствена, отзивчива, позитивно настроена. Стиховете й създават усещането за непринуденост, богата метафоричност, философска обобщеност и провокативност на ритъма. Това е поезия на дълбоката емоционална изживяност и същевременно на свободата на изказа, на разпокъсаността, незавършеността. Поезия, която те кара да се вгледаш по-дълбоко в себе си и да откриеш неподозирана красота.
Признавам, че това бе едно от първите ми интервюта, в с които представям съвременната ни литература и бях малко притеснена. Но откритостта на Кристин много ми помогна.

Наскоро се завърна от Америка. Какво представи там? Имаш и други посещения в чужбина. По какъв начин гледат там на българската литература?
Кристин Димитрова
: Безпокоя се, че изобщо не гледат на нея, защото не я познават много добре. Била съм и в Швеция по повод появата на антология на поетеси от различни страни. Имаше включени шест българки, което бе добре. Но това е капка в морето. Знам, че добре познават Радичков, както и други отделни личности. А в Америка даже не знаеха какво да очакват. Като видят българин дали ще е с носия или не. За тях това е далечна страна. Ако познават българи, казват: “Да, да, аз съм бил в България”. Но ако не познават, може изобщо да не са чували за страната ни. Там българска литература просто не същестува.
Разбрах, че посещението ти е било доста интересно – ходила си по клубове, където си чела стиховете си. Разкажи ми малко повече!
Интересно е ако някой в България каже: “Сега, в моя джаз клуб една вечер ще пускам поезия.” Предполагам, ужасени, че ще им се говори за живота и смъртта, клиентите сигурно ще напуснат. Защото нямат предврателната нагласа, че поезията е развлечение. А по начало тя е замислена като изискано удоволствие, което носи радост, може да се смееш ако ти е смешно и въобще да участваш. Не знам с какво да си обясна популярността на поезията по американските барове. Може би, защото има едно възраждане. Наричат го “slam” – това е битка между поети и публиката оценява резултатите. Много пъти това е смешно. Хората знаят, че отиват да гледат поезия и ако не им хареса са отворени да прочетат и нещо по-хубаво. Самото име “поезия” буди различни асоциации. Докато тук не съм сигурна какви точна асоциации ще събуди. Има стара келтска традиция - по кръчмите в Уелс е имало бардове и те разказвали големи истории за трагична любов, ангели и кое знае какво още.
Освен като поет и си позната в България и като преводач. Занимаваш се и с преподавателска дейност. Как успяваш да ги съчетаваш и по какъв начин те представят пред хората?
Лошо ги съчетавам, защото непрекъснато бързам и не смятам, че резултатите ми са особено добри. Все си представям, че трябва повече да натрупам. Като преводач държа единствено на превода на поезията на Джон Дън – английски поет от 17 век, който не е превеждан в България до сега, защото е пълен с каламбури, игри на думи, римите му са тройни, двойни. Въобще е крайно неприятен за превод. Правила съм го с удоволствие, защото се надявах, че ще достави радост и на читателите.
Кой поет държиш да преведаш, а не си го сторила до сега?
Щеше си се да преведа Одън, който е много по-лесен, заради отделни стихотворения. Мисля, че той ще е следващият ако започна.
Разкажи ми как се насочи към поезията! Разбрах, че е станало доста късно.
Да, аз не съм от хората, които са насърчавани в училище да пишат повече или самата аз да съм съзирала в себе си някакви писателски желания. Все си представях, че ще стана художник. Не знам как, нов един момент животът ми се отклони към английска филология. Явно човек постепено прави завоя. Тогава четях поезия, но не мислех, че ще пиша. Чак по-късно, даже бих казала с някои по-слаби стихотворения от по-силни поети, започнах да чета наред. Окуражих се, казвайки си: “Щом Стиви Смит е могла да напише такава тъпотия, значи поезия не е чак толкова страшно нещо. Човек може и сам да опита.” Всъщност първите ми опити бяха едва след като завърших.
Продължаваш ли да рисуваш?
От както прописах – спрях да рисувам. Това е още по-страшно – значи навсякъде да има разхвърляни бои. Докато писането е удобно да се прави по всяко време. Значи, аз съм един поет на удобството.
Разкажи малко повече за поезията, която пишеш! Разбира се, доколкото може да се разказва поезия.
Имам някаква представа как трябва да изглежда поезията и я следвам наум. На мен ми харесват стихотворенията, които тайно носят някакъв сюжет. Когато стигнеш края, да си спомниш началото и да разбереш защо човек ти е казал всички тези думи. Харесвам в поезията да има малко думи – да се ограничиш в по-малко описателстване. в идеален вариант ми се иска поезията да нарисува някаква картина, която да остане в съзнанието ти. Но да бъде по-динамична. С две думи – щяло ми се е като прочета едно стихотворение, да ми е интересно, краят да ме изненада и да ме накара да се върна обратно. Ако съм успявала да го направя понякога, добре. Но преполагам, че не винаги съм на нивото на собствените си изисквания.
Имала ли си намерение да пишеш проза, не само поезия или още не си опитвала?
От време на време се появяват такива намерения, обаче прозата изисква време, дълго време да бъдеш спокоен, да работиш, да преглеждаш отново и отново текста. А на мен това ми липсва. Както казва Тед Хюз за Силвия Плат: “Жена ми пишеше като занаятчия. Ако от материала не стане маса, ще направи столче.” Нещо на малки столчета съм го подкарала.
Любопитно ми е от какво се вдъхновяваш и от какви хора или предмети изпитваш влияние?
Не съм сигурна дали вярвам в думата “вдъхновение”. Но може би това е, когато от време на време ми се пишат разни неща. Мисля, че единственото, което ме вълнува, е това, което се случва с хората. Ако не са замесени хора и просто “дърветата растат, разни листа капят в езерото…” – тук аз не виждам текст. Макар, че много хора обичат точно това.
Четох, че за теб мнението на читателите е важно. Защо?
За мен то е решаващо. Има ли смисъл някой да драска в един тефтер, с мисълта, че е написал нещо и то не може да се реализира? Нали пишеш заради другите? Ако правя нещо, заради себе си, не бих го обявила на хората.
По какъв начин контактуваш със своито читатели?
Това е трудно. Не ги знам кои са. Ставам много щастлива когато някой ми каже: “Знаете ли, аз прочетох нещо ваше. Поначало не обичам поезия, но това ми хареса и ми се стори интересно.” Това са мненията, които ме правят най-щастлива и после вървя и се усмихвам сама на себе си, че нещо хубаво се е случило.
Какво мислиш за критиката, за успеха, за наградите? Ти имаш награди за поезия.
Смешно е това, което мисля за критиката. За една от книгите си имам четири награди, а следващата нямам нито една критическа бележка във вестниците. Тогава духовете се бяха разбунтували и аз бях заела много ясна позиция по разни въпроси. В резултат на това се изпокарах с хората, които владеят критическото пространство и …
Читателите ти не можаха да се информират за книгата ти?
Не, читателите си купиха книгата и тя се продаде. Даже разбрах, че се е продала, когато отидох да взема нови бройки за себе си и ми казаха, че вече нямат от моята книга. Обаче критиците не участваха в това продаване. Разбира се, аз уважавам мнението на критиката и съм много щастлива, когато видя нещо написано. Но казах този пример, който е по-скоро комичен, за да покажа, че ако в България си шеф на едно литературно издание, имаш реалния шанс да получиш много критически отзиви. Защото и критиците са живи хора и се надяват, че по тази начин ще участват в обществото и ще има възвръщаемост. Доста зависи в какви отношения си с гилдията, което поставя под съмнение и доброто, и лошото.
Чувстваш ли се приобщена към някакъв литературен кръг или държиш на индивидуалността си?
Бих искала да бъда приобщена към литературен кръг, но не виждам обособен кръг, към който да се чувствам съпричастна. Не смятам, че в България същестуват кръгове. Може би просто се събират индивиди и там виждам своето място. Имам много приятели, на които държа и като на хора, и като на поети. Например след тях са Румен Леонидов, Георги Пашов, Палми Ранчев, Мирела Иванова, Екатерина Йосифова. Разбира се, всяко изброяване стига до там, че изпускаш някой човек, който много те възхитил. Мисля, че със или без кръг, моята любов и приятелство към тях съществува.
Съпругът ти също е поет, преводач, също се занимава с преподавателска дейност. Сътрудничилите си и как съвместявате съжителството на две творчески личност?
Много е хубаво, когато хората вървят в една посока, но са различни като мен и Владо Трендафилов. Аз харесвам неговите стихотворения повече от моите. Когато някои от нас напише нещо, винаги го дава на другия. Това е най-неприятният момент, защото другия го прочита и може да не го хареса. Това е и първият филтър, през който може да те освести и да каже: “Чакай, не се излагай. Това не толкова хубаво.” Рядко се случва, но рискът същестува. Много съм щастлива, че до себе си имам човек, който може да каже: “Това не е толкова добре. По-добре не го показвай.”
За какво мечтаеш – в личен и в творчески план?
Мислила съм си, че ако при мен дойде някаква фея и ми каже: “Имаш право на три желания”, ще изпадна в паника, защото не мога да формулирам трите си желания. Предполагам, че затова и не идва, защото ги нямам подготвени. Мисля, че ако трябва да кажа най-голямата си мечта, се приравнявам към цялото човечество и като всички други хора - искам децата ми да са здрави, да пораснат големи хора и да бъдат много щастливи.” За себе си искам колкото и да живея, да не пострадам така, че да не мога да излизам навън.
При двама родители поети, има ли вероятност и децата ти да пропишат или вече са почнали?
Дъщеря ми вече започва, даже имаше училищна награда. Но аз много се надявам да правят нещо друго, защото така ще се чувстват отделни хора и ще знаят, че всичко, което са направили е тяхно, и ще имат самочувствие пред родителите си, че не ние сме им дали нещо, а те са си го взели от света. Понякога хората се отнасят лошо към пишещи деца на пишещи родители. Не искам да се случи нещо подобно. Искам децата ми да са горди в това, което са.
Ти имаш ли това самочувствие пред твоите родители, че сама си постигнала всичко, към което си се стремила?
Моите родители са началото на моя живот. Ако съм постигнала нещо, те са участвали в началото ми. Да, със сигурност мога да кажа, че всичко мое си е мое. Но дали е достатъчно добро е друг въпрос. До там стига гордостта за моята собственост.
Нямаш самочувствие на успял поет?
Не, но имам самочувствие на човек, който е направил всичко според собствените си критерии.
21 юни 2000 г., София

"Литература в литературата" -Кирил Кадийски

Кирил Кадийски е роден през 1947 г. в гр. Кюстендил. Завършва руска филология в СУ “Св. К. Охридски”. Работил е в БНР и издателдство “Народна младеж”, собственик е на първото българско частно издателство “Нов Златорог”. Автор на много книги като поет и преводач, някои от които са библиографски уникати. Поезията му е превеждана на повечето европейски езици. Носител е на редица международни награди, сред които е Голямата европейска награда за поезия на Петия фестивал “Поетически нощи в Куртя де Аржеш”, връчвана от Академия “Изток-Запад”. Член е на френската академия “Маларме”.

Поводът да се срещна с Кирил Кадийски е участието му през 2001 г. в дните на българската литература във Франция, в рамките на програмата “Хубавите чужденки”.
Кирил Кадийски е сред талантливите ни поети и преводачи от френски и руски език. Освен това е и много обаятелен събеседник – открит, категоричен, увлекателен, държащ на отговорността, която има към читателите си и към младите творци.
Стиховете му са изчистени като структура, но експресивни като въздействие, привлича с невероятното усещане за болезнен драматизъм, съпреживян копнеж и метафорична символика. Оличителни са образите на природата, простотата на ежедневието, силата на отделната личност, величието на битието.
След генералната репетиция няколко дни по-рано, когато касетофонът ми изигра лош номер, това е второто ми интервю с Кирил Кадийски. И мисля, че е по-доброто. Записът е направен в Столична библиотека. Иска ми се да мисля, че мястото е било символично.

Как оценявате съвременната българска литература? Вие имате впечатления и за Франция – какво трябва да направят съвременните ни автори, за да станат популярни и навън?
Кирил Кадийски
: Проблемът с разпространението на българската литература в чужбина е винаги поставян и никога не намира разрешение. Според мен, основна причина нещата да стоят в задънена улица е липсата на национална политика в сферата на културата. Ако искаме да изнасяме изкуство, култура, идеи, трябва да имаме национална доктрина, така както имат другите страни, включително нашите съседи. Тягостно е, че във Франция има малко български книги по книжарниците, които са публикувани благодарение на самите автори и на това, че са напали нещо, което може да бъде предложено там, както и на техните лични контакти и, разбира се, на качеството на техните творби. Има и други българските автори и произведения, които също могат да се представят, но това не става, защото те нямат усещането, че са част от голямото европейско, а и световно литературно семейство и трябва да се чувстват там като равни, като правят всичко възможно техните произведения да стигнат до по-широк кръг читатели, не само в България. Всички тези успехи обаче се омаловажават от липсата на едно по-масирано, по-стабилно присъствие на българската литература по света.
Според вас кои са силните страни на българските поети и писатели? Преди ми казахте, че не трябва да се подражава, че трябва да се разчита на собствения стил.
Погрешно е схващането, че ако искаме да се харесаме във Франция, трябва да пишем като французите. Французите имат много писатели, които са по-добри от нашите творци, които се стараят да се доближат до френското светоусещане за нещата. Например ние имаме писатели и поети-франкофони, които мислят, че щом се уподобяват на творците, които харесват, веднага ще бъдат харесани там. Ние имаме своя чувствителност, свои дълбоки корени и на мен ми се струва, че именно тази неповторимост, която носим е интересна за чужденците. Не случайно във Франция се харесва латиноамериканската проза, автори от страни с ярко изразена самобитност. Миналата година издателство “Фата Моргана” издаде моя книга със сонети и това, което ме впечатли бе, че в моята поезия, французите виждат тревогите на човек от Балканите в края на 20 век. Това не може да не ме ласкае, защото в България винаги съм бил представян като космополит, човек откъснат от корените. Оказва се, че това не е въпрос на желание или на целенасочено действие, а вътрешно състояние, кодирано в теб и от което не можеш да избягаш. Така че може да впечатлим тамошната публиката именно с регионалната си неповторимост и съвсем нямам предвид някакви етнографски подробности – от ланшафта, от едно доста кичозно стилизиране, което се представя за българско и което, драстично казано, представлява чалга.
В поезията си по оригинален начин съчетавате ежедневното, метафоричното и дълбоко човешкото. От какво се вдъхновявате и въобще от какво трябва да се вълнува съвременният творец?
Съвременният човек трябва да са вълнува от проблемите, които тревожат и неговите съвременници, но не бива да робува на злобата на деня. Трябва да се вълнува от вечните проблеми и да търси проектирането им върху действителността. Или обратно казано – да вижда проблемите на своето време, на своето обкръжение проектирани върху вечността. Днес никой не се интересува в каква епоха, при какъв политически режим е например изписана Сикстинската капела или създадени скулптурите на Микеланжело. Кой днес се интересува от папата, който ги е поръчал или кой е ръководел политическия им живот. Но трябва да се знаят проблемите, които са били интересни за предишните поколения и които са интересни за съвременниците. Това е гаранция, че ще бъдат важни и за по-новите генерации. Само така може да се достигне до синтез на съвремие и вечност.
В стиховете си изграждате своеобразен поетичен пейзаж. С какво природата вие е интересна?
Природата е най-естественият декор на човешкото битие и самите ние, хората, сме част на този божествен спектакъл. Ако се откъснем нея и се отдадем само на сухи размишления, няма да имаме истинско, голямо изкуство. Голямото изкуство е там, където на базата на опита си в общуването с природата, успяваш да създадеш нова реалност. Ако само копираш обкръжаващата те реалност, ако само я фиксираш, ще станеш хроникьор, сух изразител на факти и събития. Но ако искаш да направиш изкуство, трябва да създадеш нова реалност. Затова при мен природата освен естествена и първична е и природа на вътрешното състояние, един “пейзаж на душата”, по думите на Пол Верлен.
Вие сте преводач от френски и руски език. Как решавате да преведете даден автор, кое вие е най-трудно и от кое изпитвате най-голямо удовлетворение накрая?
Има схващане, че поезията е непреводима, което не е вярно. Всеки чувства някакви нагласи, родство с авторите, писали на други езици. Българската поезия, подобно на другите литератури, би била много бедна, ако нямахме постиженията на всички около нас. Когато направиш френската или немската, английската поезия достояние и на българската литература, с това само я обогатяваш. За мен истинският превод е когато направиш ново произведение и то заживее на твоя роден език. Иначе има доста информативни преводи, но те не са изкуство.
Доколко признанието е важно за вас? Казахте ми, че човек трябва да работи цял живот, за да изпита удовлетворение от успехите.
Разбира се, признанието за твореца е важно. Шели е казал, че поетът работи единствено за своята слава – това е метафора, но която е много вярна в същността си, защото се базира на личен и унаследен опит. Както е казал дядо Славейков: “Като няма в труд поету награда, чезне песен, фантазия отпада.” Понякога поетът се държи като самолюбиво, капризно дете, което иска да получи признанието, което заслужва. И няма нищо лошо в това да го получи. Лошо е, когато човек се надценява и иска признание за несъществуващи, мними резултати и успехи. Тогава сме свидетели на маниакалност, подхранена от криворазбрана представа за изкуство у околните. Според Толстой, когато на читателя не се предлагат истински стойности, той се задоволява и с фалшиви. Важно е и публиката да има реална представа какво се твори в момента. Но това е много трудно. Може би единствено признанието в чужбина е важно, защото там критериите са изчистени от наносите на деня.
На коя ваша черта разчитате най-много в работите си? Какво най-много трябва да притежава съвременният поет или творец?
За всеки е различино. Би било много лесно, ако някой можеше да даде рецепта и всички да я спазват. За себе си съм стигнал до извода, че никога трудът положен понякога без видима близка перспектива, не отива напразно. Стига това, което си направил да е стойностно, идва време да се оцени и да влезе в употреба. Винаги съм бил привърженик на поговорката: “За лудо работи, за лудо не стой.” Времето се изнизва и след години виждаш как си пропилял много възможности. Много ми е странно как се чувстват някои писатели, които са автори само на две-три тънички книжки, които, ако се окаже, че не са стойностни, вече е много тягостно.

16 февруари 2001 г., София

"Литература в литературата" - Йордан Попов

Йордан Попов е роден през 1941 г. в гр. София. Завършва специалност “Българска филология” в СУ “Св. Климент Охридски”. Автор на много хумористични разкази, повести, романи, превеждани на над 30 езика, както и на сценарии за анимационни филми и телевизионни пиеси. Носител е на национални и международни награди като “Алеко”, “Хитър Петър” и “Чудомир”, “Златната Нике” на Солун и “Златния шлем” на Крушевице, Югославия. Във в. “Стършел” работи от 1968 г., включително и като главен редактор.

Трябва ли един писател-сатирик да бъде смешен? Това бе въпросът, който ми се въртеше в главата, когато отивах на среща с писателят-хуморист Йордан Попов в редакцията на най-популярният и дълго излизал български хумористичен вестник “Стършел”. Посрещна ме симпатичен 60-годишен мъж, с буйна прошарена коса и големи мустаци. И, разбира се, с предразполагаща усмивка.
Смехът в текстовете на Йордан Попов е спонтанен, закачливо-ироничен, леко щрихиращ комичното, непосредствен като внушение, откровен като език и ситуация. Това е хумор, който те увлича, провокира, но не наранява, кара те да се замислиш над описаната реакция или фраза, да потърсиш причините в особеностите на българския характер и поведение.
Разговорът ми с Йордан Попов обаче стана сериозен, задълбочен, народопсихологически. Хуморът бе по-скоро в описаните случки, в желанието да погледнеш на битовото от неговата забавна страна. Мисля, че в богатството на примерите, в цялостните оценки личи майсторството на добрия разказвач.

Намираме се в редакцията на вестник “Стършел”. В едно свое интервю определяте вестника като “национална школа за хумор и сатира”. Какво означава това?
Йордан Попов
: Това е така в прекия и в преносния смисъл на думата. В прекия смисъл е свързано с една школа, която водехме в Сдружението на българските писатели и в която се учеха на средствата за хумор и сатира гимназисти от софийските училища, както и задочници, които получаваха темата от вестника и пращаха своите творения за специална младежка притурка. С радост си спомням този период, защото събудихме много надежди в тези хора и научихме нови неща – както те от нас, така и ние от тях. В общия смисъл, “Стършел” наистина е школа, тъй като в него са работили блестящи писатели като Петър Незнакомов, Мирон Иванов, Валери Петров, Христо Ганев и много други, не по-малко от 50 души. Както и 20 художници. В този кръг винаги са се раждали идеи за следващия брой, обмисляли са се неща, които да звучат актуално, развивали са се всички жанрове. Един блестящ представител на този тип сатирици е работещият навремето в “Стършел” Радой Ралин, който даже създаде нови сатирични жанрове.
Казват, че живеем в трудно, проблемно време и все пак периодичните издания за хумор и сатира в България не намаляват. Въпреки че малко могат да се похвалят с такава дълга периодика като в. “Стършел”. Според вас, на какво се дължи факта, че в България винаги е имало хумористични издания?
Този факт се дължи изключително на любовта на българина към хумора, който носи в себе си и чрез който изразява своята личност. За разлика от някои съседни страни, като например Гърция, където много трудно намирахме свои колеги, защото там тези жанрове не са развити. Даже се учудвахме, че родината на такива комедиографи като Аристофан, няма съвременен хумор и сатира. Докато традицията у нас е дълга. За голямо изумление в столицата на Османската империя първо излиза българският вестник “Гайда” на Петко Рачов Славейков, а едва няколко години по-късно се появава и първият турски хумористичен вестник. Наистина сега в повечето страни в преход сатиричните вестници и списания загинаха, защото не се полагат усилия за тяхното поддържане. Когато бяхме в Братислава потръпнахме, когато видяхме тяхното хумористично списание с надпис “Вие купувате последния брой на “Рохач”. Тяхните снимки ни заприличаха на колективен некролог. Колегите ни съветваха: “Гледайте да опазите “Стършел, защото когато нямате обща трибуна, всички ще се пръснете и ще се забравите, а когато се видите, с умиление ще се спомняте годините, когато сте се чувствали близки при подготовката на новия брой, при обмяната на идеи сред общия смях и общата надежда за бъдещето.”
В едно свое интервю твърдите, че “хуморът и сатирата са нравствена позиция, остроумна игра на човешкото въображение.” Как оценявате съвременния хумор в България? Доколко той успява да излезе от делничното и да създаде някакви морални послания?
Картината е много противоречива. В съвременния хумор има много прояви на лош вкус, както в съвременната музика или естрада има безобразни текстове, които са обида за всеки човек, завършил поне 2-3 клас. В съвременния хумор не винаги има морал и сатира, а по-скоро се вижда поръчка или е израз на неоправдано високо самочувствие. Нашите класици, които същевременно са и революционери, като Ботев и Каравелов, списват хумористични вестници не за да удовлетворят своето тщестлавие или да бъдат забелязани от някого като храбреци, а работят за превъзпитание на българина, за просвещението на хората, за това да покажат добро ли, зло ли иде насреща. Сега в многобройните телевизионни и шоу програми могат да се намерят такива ерцази на хумор и сатира, които нито един литератор не може да приеме. Мисля, че това ще бъде отвяно от времето, но то нанася поражения на духа и най-вече на вкуса. Но българинът има добро чувство за хумор, за реалност, за справедливост и ще разбере кое е манипулативно и кое извира от комичната същност на нещата.
Всъщност кое прави един виц или една ситуация смешни – обстоятелствата, участниците, гледната точка на наблюдателя или нещо друго?
Невероятно много са механизмите за постигане на хумористичен, комичен ефект. Това се постига с много голямо разнобразие на изразните средства. Не случайно пародията е криво огледало за всеки образ, който застане пред него. Всички литературни жанрове подлежат на пародиране и това показва универсалността на хумора. Той се явява по най-неочакван начин на места, където никой не търси и не предполага, че ще изкочи от там. Например, виждате прием в Бояна, където присъстват всички – официални лица, духовенство, папски нунций, духовните водачи на израелтяните, на мюсюлманите, професори, министри, държавният глава, друг държавен глава. Изведнъж закъснял пъхти министърът на земеделието, тичайки по стълбите. И сякаш той е стреснат от това смълчано мнозинство, което в момента слуша словото на държавния глава. Естествено, че това е комично. Когато се взреш в тези достолепни фигури и видиш поведението на един, втори или трети, забелязваш един по-модерен Бай Ганьо, който е сменил дрешките и вече изглежда по съвсем друг начин. Но поведението го издава, че е генетичен наследник на онзи великолепен образ, който създаде Алеко Константинов. Така че хуморът е навсякъде покрай нас. Въпросът е да имаме очи да го открием. А когато го открием, винаги да имаме желание да го споделим. Споделим ли го, ние правим най-доброто – умножаваме усмивката сред хората. А тя е толкова дефицитен артикул в наши дни.
Кое е последното нещо, над което сте се смяли?
Трудно мога да определя последното нещо, на което съм се смял. В град Гоце Делчев посетихме млад бизнесмен, който ми направи много силно впечатление. Като питате в България за зевзеци, отговарят: “Имаше един, но той почина.” Или: “Имаше един друг, в еди-коя си махала, но той е болен и не излиза никъде.” А този беше млад човек, с пракор Майца и се занимаваше с хотелиерство. Има един хотел и строи втори. Той каза нещо, което се закова в съзнанието ми. Според него: “Българинът си ляга гладен, но уморен никога”. Засмях се над тази парадоксална фраза, тъй като тя съдържа точно определение на народопсихологията ни. Посланието е, че хвалбата с прочутото българско трудолюбие е доста съмнителна. Същият този чешит от Гоце Делчев казваше: “Аз обичам да почивам сред почиващи хора, а не сред работещи.” Като погледна тук често не мога да разбера работниците на строителната площадка в почивка ли са или са на работа. Този човек ми допадна с това, че извън чувството си за хумор, е дейна натура, създава материални блага, живее с визии за бъдещето и хуморът му се явява като прекрасна окраска на неговия характер.
Вие сте автор на много книги, носител сте на български и международни награди. И все пак, кое ви носи най-голямо удовлетворение като писател?
Най-голямо удовлетворение ми носят разговорите с хората. Всички, които ме познават, които са работили с мен, знаят тази моя особеност на характер - аз съм общителен и не мога да търпя, например в едно купе, хората да четат вестници или да попълват кръстословици. Винаги намирам някаква провокативна тема, която да подхвърля и която да разбуня духовете, да привнесе нещо ново в атмосферата. От това винаги стават интересни разговори и от една страна пътуването минава незабелязано, а от друга – научавам интересни сюжети, който после използвам в разказите си.
Извън разговорите си с хората, се интересувам от тяхното поведение, мимика, жест, думите, които употребяват, езиковата характеристика. Когато всичко това премине през филтъра и влезе в дадено произведение, дава жизненост на написаното. Особено удовлетворение ми носят пътуванията в страната и в чужбина. Имал съм късмета да пътувам и всичко което съм наблюдавал в чужбина от поведението на българите, на хора със смесени бракове, съм се постарал да ги вкарам в книгата си с трудно заглавие “Мортофулавитадрон”. За нея получих много отзиви, защото когато пътувахме преди 10-ти ноември не бяхме напълно свободни хора, не можехме да разкажем за нещата такива каквито са. Можеш ли да напишеш хумористичен пътепис например за Съветския съюз или за Румъния, или за друга социалистическа страна. Това беше невъзможно, защото се считаше, че е антисъветизъм. Въпреки че можеш да разкажеш една съвършено обикновена битова история или за свои срещи в тази страна.
Мисля, че една от чертите на българина е непрекъснато да се съпоставя с другите народи, да отчита техния прогрес или регрес и да търси истината за себе си. В търсенето на тази истина, мисля, че сега, като пътници към Европа, трябва да открием много неща за самите себе си, защото в много отношения спрямо живота на Запад се лъжем и които сблъсъка с реалността трябва да разсее.
В едно интервю казвате, че се смятате за щастлив човек. Кои са нещата, които ви радват?
На първо място удовлетворението от работата. Мисля, че човек, който ходи без желание на работа или има една професия, а влечение към съвсем друга област, трудно може да бъде щастлив. Удовлетворението от работата е най-голямото удовлетворение, защото то създава човека като личност. Знаете ли колко съм бил доволен, затова, че съм повдигал някакъв важен обществен въпрос на страниците на в. “Стършел”, че е имало отзиви. Сега хората не пишат така интензивно писма, както преди години. Например, преди 11 години бях написал фейлетона “На сила хубост не става” с турското подзагавие “Зорлам гюзели голмас”. Тогава получих над 100 писма, защото се шумеше около възродителния процес. Значи, 100 човека са намерили време да напишат своето разбиране по въпроса. Едни бяха ругателни, други – положителни, но всички съм ги събрал в една папка като израз до колко теми, които съм подхвърлял, са били подхващани. Разбира се, помагали сме на хора, които са виждали като последна надежда да дойдат в приемната на “Стършел”. Понякога си казвахме, че сме като арменски попове. Хората желаеха просто да си изплачат мъката и да си идат. Или просто да бъдат изслушани. В нашата редакция никога не е имало отекчение от идващите читатели, никого не сме отпратили без да го изслушаме и мисля, че този интерес към хората е много положителен.
Друго, което е свързано с фразата, която цитирихте, че съм щастлив човек – да, в личен план се случват какви ли не тежки неща – болести, смърт на близки, но по душевна нагласа считам себе си за непоправим оптимист и даже се чувствам задължен да заразявам с този оптимизъм и хората, с които общувам. Навремето Алеко Констинтинов се беше нарекал “Щастливеца”, въпреки че в съдбата си има много трагични моменти. Много негатизивъм се е натрупал в народната душа, да не звучи твърде помпозно. Набива се на очи това, че българинът се оплаква повече от други – не че няма причини за оплакване, но другото нещо е да се стегнеш и да разбереш, че много от нещата в живота ти зависят от самия теб. Никога няма да приема позата на скръстените ръце.
За мен щастието е степента на удовлетворение на човешките потребности и интереси. Един човек може да бъде щастлив с интересна книга, от това, че чува песента на птиците или че се е видял със стар приятел и му е приятно дори да помълчат заедно. Други хора имат такъв апетит, недоволство от живота, че даже да притежват половината от богатството на Рокфелер, пак ще са недоволни. Може би защо е само половината. Оптимистичният възглед е този, който може да помогне на българина днес.

21 май 2001 г., София

"Литература в литературата" - Виктор Самуилов

Виктор Самуилов е автор на доста стихосбирки и е носител на различни литературни награди. Поезията му е дръзка, лирична, даже цинична, но не и безлична. Темите му в повечето случаи са лично преживяни, изповедният тон се редува със социалното обобщение. Хуморът му е затрогващ, малко хаплив, но винаги с едно намигване към човека, към неговите малки “пороци”. Виктор Самуилов е сред издателите на хумористичния вестник “Тримата глупаци”, на списанието за “душевен уют, майтап и забава” “Фют” както и сред екип на телевизионното хумористично предаване “Клуб НЛО”.

Това е от онези интервюта, които не си очаквал, но когато се случат, разбираш, че си осъзнавал тяхната неизбежност.
Издателят Анго Боянов ме покани на една от своите срещи “Творци на живо”, където щяха да представят Виктор Самуилов по повод излизането на последната му стихосбирка. Малката заличка бе пълна с негови приятели и почитатели. Съдаваше се усещането за някакъв творчески уют, а последвалият рецитал, изпяването на стиховете – за бохемска веселост.
Интервюто с него направих в редакцията на сп. “Фрас”, за което Виктор Самуилов работи.

Наскоро се появи вашата последна стихосбирка – “Кихот де ла Панса”. Издателство “Аб” ви даде и награда зе нея. Разкажете ми какво включва книгата и защо избрахте това заглавие?
Виктор Самуилов
: Самото заглавие представлява волна смесица от две имена станали символ в световната литература - Дон Кихот де ла Манча и Санчо Панса. Струваше ми се, че то най-ярко отразява състоянието на днешния български творец, който се опитва да каже нещо със своите произведения – да демонстрира съхраненото идеалистично отношение към света на Дон Кихот и неизбежно настъпилите промени, които отвеждат към характера, нравите и практицизма на Санчо Панса.
С кого от двамата се идентифицирате – с Дон Кохот или със Санчо Панса?
Заглавието показва, че може би в момента се идентифицирам и с двамата едновременно. Самият живот налага загубата на рицарското начало. Творецът трябва да се съобразява с принципите на новия живот, чужди на това рицарство, за да оцелее и проводи посланията си до своите непознати читатели, на които държи.
Разбрах, че книгата съдържа не само последните ви работи, но и по-стари. Какъв е приниципът на подбора? Има ли нещо, което да обединява всичките ви работи?
Онова, което обединява всичките ми работи е ироничният и самоироничен поглед към действителността, която не се променя, въпреки надеждите ни, а даже се развиват повече от нашите пороци и недостатъци. Книгата обхваща и песнички, които са писани преди 20-30 години за най-близък кръг приятели. Включва стихове и миниатюри от различни години и най-вече от 1994 г. насам, когато излезе предишната ми книга “Глутница от единаци”.
Какво е посланието, което отправяте към читателите си?
Може би трябва да потърсим посланието отново в заглавието –да съхраним по-дълго в себе си красивото, доброто начало, стремежа да сме близки, да сме побратими, да сме приятели, напук на все повече ширещата се злоба, неприязън, студенината и отчуждеността между хората, напук на явния практицизъм Санчо Панса, т.е. напук на непременния ни стремеж да станем губернатори. Посланието може би е моят опит да се надсмея над себе си, над близките си хора, които много трудно се преборват с това начало, което напоследък надделява, за да можем по някакъв начин да съхраним онова, без което не може нито една литература, не само поези, т.е. доброто начало, колкото и днес това да звучи смешно.
В едно свое интервю казвате, че вашият творчески стимул е изумлението. Какво ви изумява в днешно време и с какво искате да изумите своите читатели?
Смятам, че изумлението е най-великият стимул за сътворяването на нещо. Човек не трябва да гледа на нещата с равнодушни очи и да не забелязва малките парадокси в живота, дребните неща. В това отношение съм се учил от един майстор на словото като Валери Петров, даже някога дипломната ми работа бе на тема: “Валери Петров – от малкото към голямото”. Мисля, че в точно дребните наглед неща може да се извиси посланието за нещо по-значимо, по-философско, разбира се, доколкото стига дарбата на този, който го прави.
Как оценявате съвременната българска литература, нещата, които създават днешните поети и писатели? Дали те продължават традицията на добрата българска литература до този момент или има едно залитане по времето, по ежедневието?
Нормално е да има залитане по времето. От материалите, които младите момчета и момичета ни носят в списанието, в което работя, виждам нещата, които за тях са нови, интересни. Те разчупват някакви догми. Например виждам как неща, които са правени в далечна Русия още 20-30-те години от хора като Веденски, Хармс, сега блазнят някои от младите. Виждам опит в литературата да навлезе езикът, даже не на улицата, а по-скоро на тоалетните. Това им се струва като опит за разкрепостяване. Много пъти в редакцията си говорим, че не е толкова важен езикът – всъщност лоши и мръсни думи няма. Думите трябва така да се обвържат, че да се получи стойностна литература. Новаторството не е в това да намериш по-циничния синоним на една обикновена дума. А трябва независимо от изразните средства, които си избрал и които са най-подходящи за твоето хрумване, да изведеш идеята си до читателя, така че тя да бъде точна и ясна и разбира се да носи белезите на времето, в което живееш.
В една своя мисъл Самърсет Моъм казва, че писателят трябва да търси награда само в удоволствието от своята работа, в освобождаването от бремето на обзелата го мисъл. В този смисъл, от каква мисъл вие искате да се освободите и с какво искате да доставите удоволствие на своите читатели?
Според мен, всеки творец иска да се освободи от мисълта, че не е чак толкова добър и лицеприятен човек като личност. Светлов е казал, че когато човек пише, му се струва, че е по-добър, докато в живота проявяваме и своите пороци и лоши страни. Но когато пише, човек заживява с илюзията, че е малко по-качествен, по-добър, като му се иска околният свят също да притежава тези качества.
Това ли ви задържа в писателстването?
Това и разбирането, че това върша най-добре. Опитвал съм да рисувам, да се занимавам с дърворезба, с музика, но като че ли тук намирам повече доброжелатели и хора, които споделят това, което искам да кажа.
Вие се съотнасяте към творчески срещи, които се провеждат, мисля, всяка година - “Поети с китара”. Какво възпяват днешните “поети с китара” – бита или битието? Или може би и двете едновременно?
Това движение дойде като опозиция на движението “Ален Мак”, където се пееха т.нар. граждански песни и които бяха много приятни за слуха на властниците. Там, в Харманли, на това движение на “поетите с китара” като че ли за първи път у нас (а подобни неща са правени в много страни доста по-отдавна – от например Галич, Висоцки) се прокраднаха нови нотки - на недоволство и от бита, и от битието, едни по-свободни теми, не задължителните, които се включваха в програмите на телевизията и радиото. До промяната тези песни не са звучали никъде. По време на промяната видяхме например Ангел Ангелов-Джендема да изпълнява своите песни и на митинг. А до тогава те се изпълняваха в т.нар. “Дупката” в Харманли, едно барче под земята, в тесен кръг слушатели, който постепенно нарастваше през годините. От тогава се изредиха много интересни творци и поети, които по-скоро, както се изразява Асен Масларски, се опират на китарата, за да могат да изкажат мислите си.
В много от вашите работи присъства иронията, хуморът. Известен сте като един от добрите ни хумористи, работите в хумористично списание. На какво се смеят днес хората и съответно на какво се смеете вие самият? Какво искате да предизвикате в хората с този хумор?
Малко ми е тъжно, че днес хората се смеят отново на едната от смешните страни в живота. Винаги съм давал за пример величието на Чаплин. В неговите филми има хумор на две нива. Например много хора в залата се смеят, когато героят, вързал кънките, се изтърси на леда. Същевременно, ако си спомним класическия образ на хлапето, което чупи прозорците на сградите, за да може да има работа за бедния стъклар, виждаме, че това не е такава смешка. Това вече е по-дълбок образ, който може да предизвика усмивка, но не усмивката на човек, който вижда падналия си съгражданин на улицата. Т.е. има различен вид смях. Ние във в.“Тримата глупаци”, който вече не излиза, се опитвахме да смесваме, подобно на Чарли Чаплин, тези два вида хумор, ситуациите, които предизвикват усмивка у човека. Днес обаче печелят повече онези хумористи, които търсят грубия смях, предизвикан от грубата ситуация – където да има и плесница, и падане, удари и т.н. Затова сега се опитваме да правим списание, което вече не е чисто хумористично, както беше вестника. То се казва “Фрас” и има подзаглавие – “списание за душевен уют, майтап и забава”. Искаме да има по-интелектуален, мъдър хумор, защото и в него понякога има много тъга.
Добре, но този хумор не слага ли розови очила на хората? Или не е така?
Не е така. Това е една разтуха за хората в сложното, тежко време. Ето сега сме свидетели на ужасно, неприятно избиване на сдържана енергия у млади хора след футболни мачове. Ние не искаме това. Ние искаме ако може човек да отпусне душата си. Когато се прибере вкъщи, със семейството си, на салатката, на чашка, да си прочетат нещо, което им е харесало. Това не са и само вицовете, които излизат в много вестници. Тук има и по-качествена литература, има и обикновени, битови смешки. Наистина един опит за разтуха на човека в трудно време.

17 октомври 2000 г., София

"Театър в театъра" - Юрий Дачев

Юрий Дачев е роден през 1963 г. в гр. Шумен. Завършва специалност “Театрознание” в НАТФИЗ “Кръстю Сарафов”. Специализира във Флоренция, в “Роял корт тиътър”, Лондон. Автор е на биографичната книга за голямата българска актриса Стоянка Мутафова – “Когато се подстригват мравките”. Освен авторски пиеси, има и няколко драматургични адаптации по произведения на известни български писатели. Сценарист е на българския филм “Пансион за кучета”, който сюжетно се основава на доста популярната му едноименна пиеса.

Юрий Дачев обича да перефразира мисълта на Самърсет Моъм, че е най-добрият второстепен драматург в България и особено държи на чувството си за хумор. Казва, че обича индивидуалността в творчеството, но пише пиеси, които лесно завладяват както актьорите, така и публиката.
Срещата ми с Юрий Дачев стана по времето, когато бе заместник-министър на културата в правителството на Иван Костов, което до някаква степен предположи по-официалния характер на интервюто – разговор в служебния кабинет, уговаряне чрез сектретарка. Навярно обаче, защото дълго време работи в медиите и активно контактува с артистичното съсловие, отношението му бе доста приятелско. Запознах се с открит, контактен, уверен в себе си човек, който, за моя изненада, с лекота съчетаваше ролята на творец и чиновник. Съдейки по успеха, който имат пиесите му, тези му качества са усетени и от публиката.
Текстовете на Юрий Дачев наистина се отличавта с яснота, увлекателно интрига, добър диалог и плътно изграждане на образите. Признавам, че ме впечатли ентусиазмът, с който Юрий Дачев временно пренебрегна творческата слава, за да вгради популярността и енергията си в изграждането на съвременното лице на българската култура.

В едно ваше интервю казвате, че сте “булеварден автор”. Какво означава това? Не е ли малко смело подобно твърдение?
Юрий Дачев
: Смело е дотолкова, доколкото много мои колеги смятат, че е обидно да се смяташ за “булеварден автор”. А от моя гледна точка е смело по друга причина. Според мен да си “булеварден автор” означава да си харесван от по-широк кръг публика – от публика, която е повече от 30 души. В това отношение аз твърдя и ще продължавам да твърдя, че съм “булеварден автор”, защото за мен грижата за публиката, мисълта колко хора ще влязат да гледат пиесата ми, както и разбираемостта на това, за което пиеша, е нещо важно. Разбира се, всеки има правото да чете различни неща в това, което му предлага театърът, но аз съм от този кръг театрали, които не се гнусят, когато видят салона пълен, а даже напротив - много се радват. Не оспорвам ничия позиция, но в моите очи демонстрациите: “Аз не се интересувам от публиката!” са нещо, което на мен самият ми звучи ужасно нелепо. Даже безочливо.
Известен сте с една ваша перефраза на Самърсет Моъм, че искате да сте най-добрият второстепенен драматург в България. Защо?
Нямам амбициите или куража, нито качествата да бъда драматурга, който ще напише важните, симптоматични произведения за времето, в което живее. Нямам амбиции това, което пиша да звучи новаторски, да бъде онова, което да хвърли в захлас търсачите на нещо ново. Напротив! Аз съм обърнат повече към традицията, към канона на доброто писане, на сюжетирането. От тази гледна точка продължавам да твърдя, че амбициите ми са да стана най-добрият второстепенен драматург в България. Нещо повече! Твърдя, че тази амбиция сама по себе си никак не е скромна.
По какъв начин се вдъхновявате? Как подбирате темите, сюжетите, образите, които използвате във вашите пиеси? Има ли някакви определени хора или слоеве, които са ви интересни или всичко става случайно?
Има кръг или порада хора, които са ми интересни. Това са хората със силно развито чувство за хумор спрямо самите себе си. Аз ги наричам “хората-бодили”. Те не винаги са приятни за околните. Не винаги са сред успелите в живота. Поне това, което масово е определяно като успех. Но за мен това са интересни хора. Това е онова място, онзи район, в който аз вземам своите герои. За мен хората, с които съм се занимавал до сега, (което не означава, че винаги ще бъде така или че ще напиша нещо повече) са определено интелигенти. Опитвам се да разбера, да уловя именно техните усмивки, които най-често са криви, но и много добродушни. Не съм от онези пишещи, които си казват този проблем е много важен, този сюжет е страшно интересен, от тук ще излезе нещо. При мен нещата хрумват от някакъв отделен детайл – една коледна елха, забравена в хола до средата на август, както бе в пиесата ми “Вчерашни целувки”, от варенето на сладко от рози, което аз помня от своето шуменско детство. Въобще това са дребни нещо, които остават в съзнанието и от тях човек измисля някаква история.
Пишете ли за определени хора? Поне повечето драматурзи, които съм интервюирала казват, че виждат в своите образи точно определени актьори. И при вас ли е така?
Определено е така. Друг е въпросът, че това не винаги е добро, защото имах случай в първата си пиеса, когато платих твърде скъпо за това, че оповестих за кого точно е написана пиесата. Актьорите, за които съм писал пиесите си нямат вина или заслуга затова каква се е получила пиесата. Това, че е писана за тях не означава, че трябва да им хареса. Не веднъж се е случвало те да не харесат пиесата и това е напълно нормално. Казвам, че дадена роля е писана за тях, защото смятам, че така е коректно. По някакъв начин, без самите те да съзнават, са ми помогнали да я напиша. И смятам, че е редно това нещо да бъде изречено. А дали ролята е за тях и те ще я харесат, дали се е получило или не, е съвсем различна тема. Но е факт, че всичко, което съм написал до сега, по някакъв начин е свързано с конкретни актьори. Вероятно така ми е по-лесно, а и хората като мен гледат в писането да им е по-лесно.
Четох, че не сте капризен автор. Поне когато трябва да се реализира ваша пиеса.
Да, не съм. Когато написах първата си пиеса си казах: “Много внимавай да не заприличаш на автор”. Защото познавах автори. Знаех колко са противни и досадни, как досаждат на режисьорите, как държат на всяка своя запетайка. Започнах едно самовъзпитание никога да не приличам на такива автори. Убеден съм, че пиесата, написана като драматургичен текст, вече не принадлежи само на автора. Тя е и на режисьора, и на актьорите. Наложил съм си да им оставям необходимата свобода да правят с текста това, което те намерят за добре. Не казвам, че това винаги ме е ощастливявало, но смятам, че взаимооношенията трябва да бъдат такива.
Любопитно ми е как се насочихте към театъра? Имаше ли някакъв момент във вашето детство, който да е свързан с театъра – например ходене в някакви трупи? В последствие как се насочихте към драматургията, вие сте завършили театрознание?
Вкъщи никой не се занимаваше с театър, но на театър ме водеха от малък. Имам ясен спомен от първото си “сепване” от театъра. Това бе пиесата на Самърсет Моъм “Наградени за заслуги” или “Добрата стара Англия”, тя има две заглавия, която се играеше в Шуменския драматургичен театър. Великолепната актриса Ирина Абаджиева, с която имах щастието да работя и като режисьор миналата година, когато поставих една своя пиеса, играеше главната роля в тази постановка. Играеше и актьорът Иван Тонев. Сценографията бе великолепна, много реалистична, с множество интригуващи детайли. Изведнъж въртящият се диск на сцената се завъртя и героят, движейки се с него, премина от хола на къщата в градината. В същото време на сцената остана незавъртян един бюфет. За мен това беше голям стрес как е възможно бюфетът да се окаже в градината. Запомнил съм го много ясно, сигурно съм бил 5-6 годишен. Иначе интересът ми към театъра не е бил стимулиран от никого, но и никой не го е възпрепядствал. Разбира се, скитах по пионерски рецитали, по разни конкурси. Далеч не бях най-добрият. Говорех много бързо, нещо, което улавям и сега от време на време. Никога не съм искал да бъда актьор, а по-скоро се интересувах от кинорежисура. Стана така, че ме приеха “театрознание”. Благодарен съм, че бях в класа на проф. Димитър Канушев, който умееше да контролира моите залитания и отнасяния. След като завърших, дълго време работех като журналист и театрален критик в пресата. Има купища неща, които съм изписал. Преобладаващата част са глупости, но работех много активно като театрален критик. А първата си пиеса написах едно лято след завръщането си от специализация в Италия, когато за няколко месеца се оказах безработен. В желанието да се захвана с нещо, с което да се разтоваря и забавлявам, нещо, и което се надявах да достави забава на няколко актриси, които обичах и някой продължавам да обичам, реших да напиша пиеса по разказ на Самърсет Моъм. Това беше през 1994 г. и за щастие пиесата имаше шест постановки. Половин година след това, Бина Харалампиева, която е моят режисьор в театъра, ме покани да стана драматург в Малък градски театър (зад канала). Тя направи и първата ми пиеса. Така се тръгна.
Т.е. за вас театърът не е бил някаква реализирана мечта. Или?
Винаги съм се стремял към театъра, бил ми е интересен. Но не съм мислил, че ще вляза и ще работя в него като драматург. До преди 6 години мислех, че ще се занимавам с театрална критика и дълго време се чувствах добре в тази професия. Даже ръководих клас по театрална критика в НАТФИЗ. Мисля, че влизането ми в театъра, погледа отвътре е нещо, което ми харесва повече и там се чувствам добре.
Бихте ли могли да направите оценка на съвременната ни драматургия? До колко тя продължава традицията на легендарните имена, които още същестуват в театралното пространство? До колко дава нещо ново, свое, специфично за времето си?
Трудно ми е да правя оценка, но бих отговорил на половината от въпроса. Аз съм от хората, които твърдят, че съществува съвременна българска драматургия. Не знам защо толкова често има вопли или вайкания, че няма съвременна българска драматургия. Може да не са се появили тези шедьоври, които всички бихме искали да имаме, но твърдя, че през последните три години има сериозно оживление именно в областта на новите български пиеси. Автори като Елин Рахнев, Яна Добрева, Камен Донев, Теодора Димова се появиха през послените години, а вече театралната публика ги познава. Пиесите на Христо Бойчев продължават да се радват на успех не само у нас, но и в чужбина. Боя се, че настройването, че няма нови български пиеси идва от някои автори от по-възрастното поколение драматурзи, които не могат да се радват на предишния си успех. Това е напълно нормално. Театърът обича “свежата кръв”. Радва се на новите имена. Лесно и бързо забравя някои от доказалите се автори. А и театърът е място, където не можеш да се венчаеш за успеха. Често, след успешен дебют, настъпва дълго мълчание. Често, след 20 успешни пиеси, настъпва онова срутване, в което авторът се чувства зле. Но това са непредвидими неща и трябва да ги гледаме с разбиране.
Каква трябва да бъде позицията на българския театър, на българските театрали, за да може нашият театър да бъде наистина интересен в чужбина? Напоследък се появават много успешни постановки, които предизвикват интерес и в чужбина. Какво трябва да се направи в тази насока?
Не мога да давам рецепти, защото всеки от театралите има свое виждане за нещата. Няма универсална рецепта и най-малко аз бих могъл да дам. Има спектакли, които много добре улучват формулата на това какво се очаква на един чужд фестивал, каква е ситуацията, в която те биха се пласирали добре. В това няма нищо обидно или лошо. Има други, които зад граница залагат на собствената си автентичност. Лично аз съм от зрителите, които изпитват известна боязън от това, че страните от нашия регион по някакъв начин започват да повтарят невярната представа, която чужбина има за нас. Според мен, това е опасно.
Кое ви накара да се откажете от чистата театрална практика и да се насочите към политиката, ставайки заместник – министър на културата?
Като човек, който се занимава с театър, винаги съм се вълнувал и съм имал позиция по отношение на промените, които настъпиха в нашата театрална система. Всички ние сме пребогати с идеи кое, как да стане, но когато имаме реална възможност да опитаме дали можем да го направим, се отдръпваме някой друг да го свърши. Затова приех поканата за този пост – именно като предизвикателство към самия себе си. Исках да видя, след като преди това толкова много критикувах, как ще се справя от другата страна, където също има много трудности. Освен това, принадлежа към поколение, което напоследък навлезе сериозно в различните сфери на обществения живот и мисля, че е важно именно ние да не се скриваме зад ничий гръб, когато имаме възможност да направим нещо за себе си като професионалисти – като хора принадлежащи към едно съсловие, а не лично да се възполваме от това.
В този смисъл вие лично какво искате да постигнете? Каква е мечтата ви за театър – като идеален образ и конкретно за България?
Бих искал нашето съсловие да се научи да не възприема реформата и това, което се случва, като нещо, засягащо някой друг, а не самия него. Всички имаме трудности и всички понасяме промени, и няма стряха за никого. Въпреки че в театъра всички се мислят за таланталиви и то много. Освен това, се опитвам да защитя тезата си, че парите може да не са достатъчно за театър, но преди да отправяме протести, че те не стигат, нека да се научим да използваме рационално тези, които имаме.
Извън чисто театралната ви практика и извън служебните ви задължения с какво обичате да се занимавате? Имате ли си свои хобита или занимания, които да ви охарактеризират по някакъв начин?
Много обичам да чета. Също да ходя на фитнес. Както и да скитам, но из град. Не обичам много да ходя из планини. С природата съм малко в по-особени отношения. Но много обичам да се разхождам из града, особено из нощен град.

18 октомври 2000 г., София

събота, 11 юли 2009 г.

"Театър в театъра" - Георги Тенев

Георги Тенев е роден през 1969 г. в гр. София. Завършва Националната гимназия за древни езици и култури, както и “актьорско майсторство” и “режисура” в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов” в класа на Иван Добчев и Маргарита Младенова. Автор е на книгите “Градини в парка” (съвместно с Калина Кръстева), “Епистола”, “Wagon. Плуващата библиотека”, “Страхът на резидента от отзоваване”, “Цитаделата”, “Вундеркинд”, "Кристо и свободната любов", "Партиен дом". Преди години е сред популярните водещи на частното столично радио “Тангра”.

С Георги Тенев се срещнах при посещенията си в Театрална работилница “Сфумато”, а текстовете му го наложиха като един от талантливите ни драматурзи. Покрай интервютата ми с режисьора Явор Гърдев прочетох няколко критически текста за техни съвместни проекти. След излизането на сборника на Георги Тенев “Страхът на резидента от отзоваване” реших, че ще ми е интересно да се срещна с още една част от “Триумвиратус арт груп”.
Георги Тенев е талантлив, интелигентен, но като човек, който е бил близо до журналистиката, е наясно и с обратните страни на откровеността. Затова разговорът ни е подчинен по-скоро на битието, отколкото на конкретиката на бита. Всъщност мисля, че това важи и за текстовете му – поетични, абсурдни, философски проникновени. Все пак смятам, че стана добър разговор, който изследва по-скоро мястото на съвременния режисьор, отколкото на драматурга и то изказано с осъзната категоричност на човек, който осъзнава необходимостта на стремежите си.
Записът осъществих в дома му, където се запознах и с любопитния му, но доста послушен териер Ашли.

Как се роди идеята за книга? Какво включва?
Георги Тенев
: “Страхът на резидента от отзоваване” е сборник с текстове, от които по-голямата част са пиеси, има и сценарии, либрето. Това са опитите ми за драматургия, които съм правил от 1994 г. насам. Има и три нови текста – първотитулният “Страхът на резидента от отзоваване” и две новели – “Вагон” и “Плуващата библиотека”. Отдавна имам желание да направя този сборник, защото българска литература и особено драматургия се публикуват много рядко у нас и е въпрос на лична амбиция на автора и на неговия екип, както е в случая с “Триумвиратус арт груп”, да го направи.
Дали този сборник би намерил своята публика? Имате ли заявки от наши театри, които, прочитайки тази книга, да имат желание да поставят ваши пиеси?
Не, нещата не стоят така. Според мен, в твърде тясното т. нар. “театрално съсловие”, контактите стават на друг принцип - по-формален или по-неформален. У нас българската драматургия не среща режисьора си през публикуването си. А в моя случай е още по-различно, защото аз работя главно, основно и бих казал единствено с Явор Гърдев като режисьор и през темата на “Сфумато”, където сме правили представления. Така че нямам сериозно очакване, че чрез тази книга ще получа контакт с режисьор. Режисьорите, към които имам интерес, ги познавам извън публикуването на “Страхът на резидента от отзоваване”, а и те ме познават.
В излезлия наскоро сборник “Млада българска драматургия на 90-те години” има публикуван ваш текст – “Походът”. По какъв начин се вписвате в представата за млада българска драматургия? Въобще може ли да се говори за някакво ново явление или ново течение?
Най-добре е този въпрос да се адресира към хората, които имат професионално ангажирано внимание със следенето на цялата драматургична сцена. Доколкото съм в театъра, непознавам изчерпателно случващото се, а и гледам като индивидуалности хората, които същестуват и работят в това поле. Приятно ми е че попаднах в селекцията на този сборник. Но не смятам, че той би могъл да назове точно млада българска драматургия, нито смятам, че аз съм част от нея. Това е въпрос на лично пристрастие, даже не толкова като автор, колкото като човек, който приема някакво напрежение от определени текстове, които се случват на български език за театър.
По какъв начин се вписвате в това, да го наречем, явление “съвременна българска драматургия” и до колко може да се говори, че се наблюдават някакви общи линии, общ изказ между съвременните текстове за театър или всеки е индивидуалист, сам за себе си?
Аз се вълнувам от това, което е написано по повод на някои от текстовете, които съм работил, но в крайна сметка не прехвърлим границата на нещо повече от суетното вълнение или внимание към казаното в този критичен текст, до колкото авторът му за мен е фигура с тежест и човек, чието мнение ме интересува. Според мен, не се разполагам в т. нар. нова българска драматургия, най-малкото защото по собствена воля и по стечение на обстоятелствата, не ми е интересно да стоя точно в епицентъра, където се случва най-активно съвременният театрален живот. Моят интерес към театъра е по-скоро свързан с някакъв специфичен подход и стил. Поради което сме направили това алтернативно обединение на режисьор, драматург и сценограф, наречено “Триумвиратус арт груп”. В чистата си форма репертоарният, активно продуциращият театър, поне за мен, не е най-доброто средство да се провеждат експерименти с драматургичната форма и драматургичния език.
Какви са тези експерименти?
Те са различна форма на разбиране, различна философия за театъра въобще, защото драматургията не е някаква сепарирана, отчуждена и еманципирана част на театъра. Драматургията за театъра, който се схваща като истинско, пълноценно, синкретично изкуство, което по уникален начин работи с жив, човешки материал, е съществен елемент, без който не може и който е съотнесен към другите елементи. По някакъв начин “Сфумато”, като един модерен театър и въобще като модерна театрална философия и методология, изчерпва добре този експеримент, за който ме питате. Това е опитът да се конструират някакви различни художествени реалности, които не трябва непременно да приличат на театър или да бъдат разпознати като готово преставление. Това е форма на предизвикване на живот, който не може да се случи никъде другаде, освен в театъра и който не се занимава с теми, с които може да се занимава публицистиката, собствено литературата, едно телевизионно или радиопредаване. Ако погледнете от тази гледна точка, за съжаление, ще видите, че голяма част от театъра, който ни се представя, не само български, а театър въобще, в крайна сметка би могъл да бъде изказан, в някои случаи дори по-добре, чрез някаква друга форма. Например чрез статия във вестник.
Доколко това, че работите в “Сфумато” оказва влияние върху нещата, които пишете или по-скоро процесът е обратен – пишете неща, които най-адекватно могат да се адаптират в рамките на едно пространство като “Сфумато”?
И двете неща са верни. Истината е, че не просто тези три години, които прекарах със “Сфумато” са били толкова важни, колкото четирите години, които прекарах като ученик в експерименталния клас на създателите на “Сфумато”, на Добчев и Младенова. “Сфумато” е доста агресивна и в известен смисъл тоталитарна театрална философия – или трябва да бъдеш лоялен, да стоиш интегрално в нея, или нямаш място в нея. Това е избор, пред който обикновено застават и режисьори, и актьори, и всички от екипа, който прави едно представление на “Сфумато”. Не можеш да бъдеш частично в “Сфумато”. Като възпитан за театър от тези двама режисьори, съм приел и стоя интегрално в тяхната театрална философия. Това ми е повлияло най-много като разбиране за театър, повече от всичко останало. А това, което пиша, в крайна сметка, не мога да определя точно в коя от двете категории попада. Но със сигурност попада в една друга категория, а тя е опитът чисто литературното (понякога в театъра то има негативния смисъл на не-театрално, умозрителното усилие) да бъде превърнато в ресурс за театрално действие. Това е голяма битка за пишещия човек, който работи за театър – по някакъв начин трябва да е готов да не бъде сам. От една страна това звучи добре, но от друга е много страшно, защото да не бъдеш сам със своя текст, означава да може да допусне много други хора, които да подложат на действено съмнение текста, да го унищожат в един момент, за да го съберат отново. Това изисква доста сериозно и професионално мъжество, на което човек се учи, буквално се тренира, в спортния смисъл на думата.
Имали ли сте желание да поставяте с друг режисьор, освен с Явор Гърдев или смятате, че той най-добре би могъл да адаптира вашите текстове на сцена?
Аз не пиша текстове, които чакам някой да дойде да постави. Във всички случаи, в които сме работили с Явор, това са текстове, които са създадени пред образа на едно бъдещо преставление. Естествено, че имам голям интерес към най-различни режисьори, имал съм контакт и включително опити с някои от тях. Например един дълъг процес на писане на сценарий с Иван Добчев. Работихме доста активно около два месеца и накрая неговото видение за бъдещия спектакъл не можа да се покрие с моето. Не можах да изсънувам в думи точно неговите образи. Това е изключително полезен опит, натрупване на някакъв багаж в посока на това, което споменах – драматургът, за разлика от писателя, най-общия смисъл на тази дума, е човек, попаднал в едно колективно и в известна степен по-живо изкуство по формата на своето случване.
Любопитно ми е защо се насочихте към театъра? Какъв бе първоначалният подтик? До колкото знам сте завършили актьорско майсторство и режисура. Тогава защо се насочихте към драматургията?
Не мога да отговоря точно, както не мога да отговоря защо спрях да следвам някаква по-академична специалност като литература. Или защо преди това се отказах от възможността да следвам журналистика. Всичко това, според мен, е въпрос на щастливи случайности.
Не е имало още от детството някакво мечтаене за театър или…
Не, по никакъв начин. Конкретно за театър не. Хубаво е, че тези неща се случват на човек във възраст, когато не си дава сметка какви решителни неща прави, като например да захвърли едно следване и да отиде да кандидатства на съвсем непознато място, с малки шансове да бъде приет, при хора, които почти не познава. На по-късна възраст, човек не би направил тези неща, следователно не би имал шанса да бъде щастлив по стечение на съдбата.
Наистина, вие сте работили като журналист в радио “Тангра”. Много по-различна ли е ситуацията като журналист и като човек, който се занимава с театър?
Като журналист, в най-журналистическо – публицистичния смисъл на думата, не съм работил. Бил съм радиодиджей, нещо което радио “Тангра” въведе в България. Това е една от професиите, които се появиха през последните десет години от нищото и успя да се развие. Въпреки че БНР е най-голямото радио в България, без конкуренция по своите мащаби, то няма такава професия, няма хора, възпитани на такова нещо. Случването на тази професия стана пред очите ми. Сега има страшно много one-man show радиостанции. Преди 7-8 години бяха малко и не бе ясно какво точно е. Ние го копирахме, опитвахме се да научим какво представлява и след много опити, от много хора, и до сега на различни места работят хора, които са на изключително ниво. За мен това бе интересно, не защото бе журналистика и не просто защото бе свързано с медиа, което, естествено, бе суетно изживяване, няма защо да се лъжем, а защото там се случваше нещо съвсем ново по своята форма.
Т. е. било е някакво предизвикателство.
Да. Всичко зависи всичко от теб. В one-man show-то човекът стои абсолютно сам срещу аудиторията, сам и в чисто драматургичния смисъл на действието, защото не зависи не може да разчита на никого за следващите думи, които ще каже – никой няма да му ги напише, никой няма вместо него да пусне следващата песен или няма да прочете вместо него новините. Това е една от онези ситуации, в които наистина напрежението става творческо и за мен всичките тези продължителни години, макар и малко на брой, през които бях в радио “Тангра”, са едно от най-приятните ми преживяванията. Може би защото и не знаех докрай за какво става въпрос и заедно с другите хора го правехме абсолютно интуитивно.
Това помогна ли ви по някакъв начин в сегашната ви работа като драматург или въобще в дейността, с която сега се занимавате?
Това ми помогна изключително много за няколко неща: най-вече за нещо, което, като асистент във ВИТИЗ по театрална режисура, се опитвам да провеждам и дори да натрапвам, когато срещам някаква съпротива, а именно, че режисьорът и въобще човекът занимаващ се активно с театър, не може да бъде тясно профилиран специалист. Ако е такъв – просто режисьор, който само седи и прави режисьорски експликации, поставя накакви сцени – след време все по-често ще изпада в смешни, дори доста жалки ситуации. За да бъде адекватен, да може наистина творчески да разполага с това, което театърът, като технология, предлага, този човек трябва да има много информация за различни неща. За него, целият сектор на озвучаването, осветяването, раздвиждането, вкарването на мултимедиа в едно представление, не бива да бъде работа за други професионалисти, които ще дойдат и ще си свършат тяхното, а трябва да бъде наясно и с него. Трябва да знае жаргона им. Трябва по-добре и от тях да разбира, когато му кажат, че дадено нещо не може да стане, дали наистина може да стане или не, да знае дали наистина има смисъл да иска повече или действително това са техническите възможности.
Обикновено в такива ситуации, като в лош старомоден филм, се очаква театралите да натискат единствено педала на емоционалността и да крещят, че искат нещо, защото е в името на изкуството. Напротив! Те трябва много точно да знаят какво е възможно и какво не е. Така, както е в киното. То отдавна е свалило някои илюзии. Същевременно е докарало нещата до една стегната и добре работеща машина. Не става въпрос, че тук трябва да има само театрали технократи, но не може да има хора, които правят театър на новия век, както се казва, и да не са наясно с технически проблеми на новия век, независимо дали се занимават с например барокова драматургия. Ако си режисьор ти си демиургът. Ти са авторът. Ти си отговорен за всичко. Не може да не знаеш как работи машината.
Някога имали ли сте желание сам да режисирате или сам да играете в текстове, които сте написали или винаги оставяте на някои друг тази задача?
Изкушението за режисура е сериозен проблем. По време на следването си във ВИТИЗ в един момент реших, че най-добре е да направя някакъв завой към режисурата и съм изключително благодарен, че имах възможността да го направя с преподаватели като Маргарита Младенова и Иван Добчев. Така разбрах нещо много важно – дали мога да се справя с това или не. Не става въпрос с някакво позитивно справяне, т.е. вдигането на някаква тежест, която или можеш да вдигнеш или не, а за вдигане на тежест, която не знаеш колко е голяма и въобще към каква тежест отиваш. Струва ми се, че в работата си като драматург и в заниманията си въобще като човек, който произвежда някакви текстове, съм много по-смел в това да отида в някакъв непознат за мен свят. Като режисьор, ако бих бил такъв, предварително знам, че не мога да рискувам толкова много. По-добре да не бъдеш грамотен, интелигентен и културен режисьор, защото е много лошо ако не си най-добрия, който се отличава с това, че винаги изненадва сам себе си. Опитвам се, макар че е много трудно и идеалистично, да се занимавам само с неща, с които човек наистина може да изненада собственото си въображение.
Затова ли се занимавате с теми, които са по-скоро свързани с миналото и с нещо, което носим в себе си, отколкото с нещо, което изживяваме в момента? Или двете наща са обвързани?
Не бих казал, че се занимавам с такива теми. Именно “Страхът на резидента от отзоваване” се случва през януари 2000 г., но през цялото време е ясно, че се случва в ето сега предстоящото бъдеще, малко по-напред в Интернет, който е малко по-напред, защото на някого вече му се е случило. Наистина, в част от пиесите ми се забелязват различни хронологични котви, като това, че някои са в стих и са бароково или неоромантично заковани в някакви епоха. Например в “Сънят на Одисей” има много антични образи, в “Гилгамеш” – месопотамски митове. Това не е някакъв исторически интерес, не става въпрос за литературен историзъм, а по-скоро заедно с хората, с които работя и с които взаимно се индуцираме, се опитваме да намерим големите теми. Струва ми се, че сме загубили ръста си, не моралния си или някакъв друг ръст, а ръста на жестовете си като модерна цивилизация. Героизмът в древния смисъл на думата не е понятие свързано с етиката, а, според мен, свързано с мащаба на жестовете. Потребен ни е сюжет, в който една война е Войната. Ясно е, че тази война е троянската. След нея всички войни са репетиция с обратен знак след премиерата. Необходима ни е някаква голяма раздяла или голямо чакане. Едно от възможните чакания е това на Одисей. И след завръщането вкъщи на Одисей, всички други са крайни, докато само неговото е безкрайно. В този смисъл, интересът към миналото, както го наричате, е интерес към търсене на големите кадри, на големия сюжет, който събира в себе си всичко друго, което можем да си помислим. Но трябва да има един голям модел. Защото тогава и словото може да бъде голямо, може да бъде на някакъв език, който да надхвърля нашия. Нямам предвид българския, който е ограничен в потребата си от по-малко на брой население, а език, който надхвърля нещо, което го прави сегашен и му отнема възможността да бъде тотален.
Защо съдавате част от текстовете си в стихове? Вие имате издадени и две поетични книги. Поезията друга роля ли е или по-скоро вътрешно изживяване, необходимост?
Надявам се, че поезията е най-висшата форма в литературата. Разбира се, поезията не е форма. Но да не говоря с литературоведчески термини. Допускам, че по някакъв начин в стиха има най-натоварен с енергия образ. Не става въпрос за конкуренция между прозата и стиха, но в стиха има много по-голяма експлозия. Задавате ми много труден въпрос и мога да отговоря само метафорично. Това е като да водиш война, битка. Ако водиш битката с прозаично оръжие, това е като в една конвенционална война, в която струпваш повече войски, части, оръжие, но всички те са барутни. Стихът е като хвърляне на само една, но ядрена бомба. Не бива да се подлъгвам да казвам каква е войната, защото тя не е война срещу нещо. А е битка за изваждане на образи от нищото, битка срещу нищото. Когато има стабилни, обемни, цветни и плътни, дори застрашителни образи, те обикновено са дошли от нищото, защото ежедневието не ни предлага такива неща. То ни предлага олекотени, атрофирали и морално десредитирани неща, хора, тези, идеологии. Само от нищото, от това, което не виждаме, можем да измъкнем нещо по-тежко, нещо, което да ни тежи в ръцете. Като химическата или физическата реакция това пак е свързано с отделянето на голяма енергия, следователно и с влагането на някакво напрежение. Според мен, това е енергия на интуицията, когато го прави поет, автор.
С какво обичате да се занимавате извън театъра? Имате ли хоби, нещо, което да е лично ваше занимание?
Не, имам толкова много работа, чисто нетеатрлна, нелитературна, че нямам време за хобита.
Разбрах, че обичате да спортувате. Занимавали сте се с джогинг.
В последно време и това ми е отнето, защото други неща ми запълват времето. В идеалния вид, в който си представям спорта, за да може човек да бъде адекватен и интелигентен в ежедневието, би трябвало да подхожда към повечето неща със спортна логика. Според мен, голяма част от нашите побитости и проблеми, от нещата, от които сме принудени да се оплакваме, групово или всеки в частност, обикновено са свързани с липсата на спортен дух. Понякога дори едно целенасочено усилие, така както е в спорта, в олимпийския спорт, в идеалното спортно начинание, може да ни изведе от някакво забатачване на идеи, мисли, проблеми и всъщност тялото, физиката ни, да ни дадат по-правилен отговор, отколкото мисълта, която в определени моменти наистина е по-бедна от интуицията на тялото.
Явно, все пак намирате време за прекрасното куче, което имате – Ашли. До колко домашният любимец се явява най-добрия приятел? Съгласен ли сте с това традиционно разпространено мнение?
Естествено, че това мнение е правилно. Струва ми се, че не може да не е правилно, защото кучето особено и, според мен, е създадено за нещо специално. Не ми се струва докрай вярна енциклопедичната версия, че е произлязло от вълка. Кучето има нужда от човека. Проблемът е, че човекът малко е забравил за какво му трябва кучето. Има такива мигове на пропадане, когато си зле или нещата не се случват точно както трябва. Тогава, като го гледаш, изведнъж разбираш неща, които иначе не можеш да схванеш. В него виждаш много по-голяма интуиция, радост, от тази, на която си способен, за много по-малки неща. Кучето може да бъде твое опровержение, подкрепа и, разбира се, много да те изнервя. Особено ако има характера на териер, както е моето.

17 юли 2000 г., София